Волф Месинг

Волф Месинг


телепат , хипнотизатор , ясновидец , човек загадка
(10 септември 1899 - 8 ноември 1974)

 

Знаменитият маг е дал това интервю преди малко повече от 40 години на Владимир Шахиджанян

„Напразно се суетите. Интервюто ще бъде свалено в последния момент без обяснения. А вие ще го публикувате след двадесетина години, когато мен вече няма да ме има сред живите”, заяви Волф Месинг пред автора на интервюто. Така и стана…

Казват, че Месинг е можел да чете мисли, да предсказва...
Волф Месинг е роден в малкото градче Гура Калвария, разположено на 25 км югоизточно от Варшава – на територията на Руската империя. В юношеските години участва в номерата на илюзионистите в полските бродещи циркове. След това усвоява „естрадната телепатия”. През 1939 година след началото на Втората световна война бяга в Съветския съюз, където започва своите изяви с „четене на мисли”, отначало в състава на агитбригадите, след това с индивидуални концерти по линията на Госконцерт. Изявява се като илюзионист в съветския цирк.
По времето на Втората световна война със „средствата на артиста” Месинг са били построени два изтребителя.
На 8 ноември 1974 година Волф Месинг умира. Погребан е в Востряковското гробище в Москва.


За пръв път видях Волф Месинг в концертната зала на хотел «Советская» през 1969 година. Неговите психологически опити смайваха, озадачаваха и предизвикваха възхищение.
Лично се запознахме след няколко години. Волф Месинг ме прие в новото си жилище на улица «Херцен». На бюрото имаше подаръци- сувенири, книги… Книга, подарена от известния хирург А. Вишневски, том със спомени на Георгий Жуков…
В мое присъствие Волф Григориевич позвъни няколко пъти. Устройваше някого в клиниката на Владимир Бураковски, който тогава ръководеше Института за сърдечносъдови заболявания (свързваше ги лична дружба).


- Волф Григориевич, разбрах че сред вашите приятели има много медици. Вие самият често ли прибягвате до тяхната помощ?


- Старая се да не ги търся. Аз мога сам да се лекувам. Чрез самовнушение, правилно хранене, разумно физическо натоварване, с това, че просто отстранявам болката и преставам да я чувствам. Но само че с краката ми е трудно да се справя. Болят ме краката. Като излизам пред публика си заповядвам да забравя за болковите усещания и затова хората, които са в залата, не се и досещат, че краката ми са болни.
(След няколко години, когато краката започнаха все по-често и по-силно да го болят, Волф Григориевич легна на операция в клиниката на Владимир Бураковски).
Операцията беше направена. Но сърцето не издържа. Забележителен е фактът, че отивайки в болницата, Волф Григориевич погледнал към своя портрет на стената и казал: „Край, Волф. Повече няма да се върнеш тук”.
И тогава Владимир Николаевич казва с раздразнение: „Защо никой не ми е казал за това по-рано! Нямаше да правя операцията. Щях да почакам. Ако самият Месинг е смятал така, то извършването на операцията е било безразсъдна постъпка”. - В.Ш.)


- Волф Григориевич, чувал съм, че болестта ви е предизвикана от драматични ситуации…


- Началото на Втората световна война посрещнах в Полша. Мястото, където живеех при баща ми, беше окупирано от фашистите. Заминах за Варшава. Хитлер, на когото предсказвах неминуема гибел още от 1937 година, заявил, че този, който посочи мястото, където се укривам, ще получи голяма награда.
Фашистите ме хванаха във Варшава, взеха ме на улицата. В ръцете си носеха плакат с мой портрет. Един от хитлеристите ме удари силно в челюстта. Изпаднаха ми няколко зъба. Повтарям, аз съм обикновен човек, чувствам болка, изпитвам нервно напрежение.
Откараха ме в полицейския участък. Като дойдох на себе си, разбрах: или трябва да мобилизирам цялата си воля и енергия и да направя така, че да се махна от враговете, или те ще ме разстрелят. Мислено давах заповеди на полицаите и на началника на участъка: елате в моята килия. Качете се при мен. И те сториха това. Внимателно ме гледаха, сякаш очакваха моите заповеди. Аз излязох спокойно от килията, затворих я от страната на коридора. Стигнах до втория етаж и скочих от единствения прозорец без решетка. Като паднах, получих травма на краката. Оттогава се мъча.


- А как започна животът ви в Съюза? Вие се спасихте от фашистите, преминахте границата – и…


- И започнаха трудностите. Първият град, където успях да попадна, беше Брест. В хотела не ме пуснаха, нямаше къде да нощувам. Отидох в изпълкома, в отдела за култура. Помолиха ме да представя документите си. А аз нямах никакви документи. Не вярваха, че съм преминал границата спокойно, стигнал съм до Брест и самият аз просто така съм решил и дошъл на прием при началника по културата.
Първият чиновник, с когото разговарях, беше завеждащ отдела за култура Петр Андреевич Абрасимов. Гледах го, слушах разсъжденията му, а му внушавах: помогнете ми, повярвайте ми, вие сте добър човек. Гледах към него и все очаквах паузата. Настъпи пауза. Тогава казах: „Вие имате голямо бъдеще. Ще станете посланик в голяма страна” (Петр Абрасимов действително става посланик. – В.Ш.). И той повярва в мен и ме включи в състава на артистите, обслужващи Бресткия район.
От време на време ми устройваха проверки.

По искане на един известен човек в страната ми дадоха задание срещу откъснат от ученическа тетрадка лист да получа в Госбанка сто хиляди рубли.
(Ставаше дума за Сталин, но дори и през 1973 година Месинг не се реши да назове тази фамилия. - В.Ш.)
Взех подадения ми лист, отидох с него на гишето на касиера и сложих до мен куфарчето за парите. Касиерът погледна празния лист хартия и ми отброи сто хиляди рубли. Както се бяхме разбрали, след петнадесет минути отидохме при касиера и върнахме парите. За касиера извикаха „бърза помощ”.


Имаше и друго задание, което аз изпълних вече в Москва. Казаха ми да изляза от кабинета на най-охранявания човек в страната. (Това беше Берия, но и тази фамилия не рискувахме да назовем - В.Ш.). И този човек ми каза да изляза от неговия кабинет и от сградата без да показвам никакви пропуски, а самият той в мое присъствие позвъни някъде и нареди да се прояви особено внимание по отношение на всички, които ще излязат от сградата в близкия половин час. Въпреки това аз излязох без пропуск и от улицата махнах с ръка на най-охранявания човек. Наистина, бяхме се договорили, че никой няма да пострада заради това, че ще ме пропусне да мина без пропуск.


- Волф Григориевич, мисля, че проверките са били основателни. Вас никой не ви е познавал. Вие добре усещате другите хора, но другите хора не притежават такива способности. Кой знае. Бихте могли да насочите способностите си към извършване на злини?


- Никога не бих могъл да насоча способностите си за вършене на зло. Аз съм на 75 години, няма защо да лъжа, нямам нито една измама, нито една нередна постъпка. Само веднъж в юношеските си години откраднах картофи, защото бях много гладен, и излъгах контрольора-ревизора, когато пътувах във влак без билет. Ненавиждам лъжата и измамата. Презирам неточността, никога не закъснявам.


- Известно ми е, че през войната сте имали много публични изяви и със свои лични пари сте закупили два самолета за съветската авиация.


- Да, с парите, получени при моите изяви, аз можах да подаря на военните летци през 1942 и 1944 година два самолета. На самолета, подарен през 1944-та, летеше летецът Ковальов. Той унищожи 33 вражески машини. Константин Ковальов стана Герой на Съветския съюз.


- Как все пак успявате да четете мислите на другите хора?


- Сложно е да се отговори. Интуиция. Усещам – това е всичко. Не мога да ви обясня механизма за предаване на мисли. Човек изпраща бележка. В нея има задача. Аз хващам човека за ръка и правя всичко, изпълнявам това, което е написано в бележката, която се намира при членовете на журито. При всяка моя изява има жури от зрителите. Няма никакво натъкмяване.


- Владеете ли хипнозата?


- Да. Но ние малко изучаваме това явление.


- Навярно мнозина ви завиждат, мислейки си: ако аз имах тези способности, бих…


- И нищо не биха направили. Щяха да узнаят някои мнения за себе си, които другите не им казват на глас, и щяха да се разстроят. Струва ли си да се завижда за това, че аз мога да разбера, какво мисли за мен другият човек? Такова знание обикновено не носи полза, а вреда.
Единствените, как да се изразя по-меко, които не ме разбират, са учените. В нашата страна нито веднъж не съм употребил думата „телепат”. Не ми препоръчваха да говоря по време на моите изяви за телепатията. Срещу това възразява професор Китайгородский.
В действителност аз считам себе си за телепат, уверен съм, че телепатията съществува и ще се развива.

Виж още :http://www.blitz.bg/article/18189