гр легенди

 
 

Градски легенди  от старо Русе

„ Виенската  къща”

                                            Рени  Колева

 

Виенска къща 

 

Русе. На високия бряг на  Дунав, по булевард Придунавски, има една красива къща. Уви, сега в доста занемарен и съборен вид. Тя, като много други представителни сгради от старо Русе, има име – „Виенската къща”.

В нея, аз имах удоволствието през  седемдесетте  години, да участвам в един дамски хор, който с нежни Моцартови песни съпровождаше ритуала „Даване име на дете”. Тази къща тогава се използваше за това. Много  красива бе от вътре. Стаите са декорирани със стенописи, и ръчно изрисувани тапети  и това придаваше особена тържественост на и без това значимия ритуал.През земетресението от Вранча -  1977 година, тя пострада много и бе опасна за ползване. Ритуалът се премести в друга сграда. Къщата я поукрепиха донякъде, но и сега е видно окаяното й състояние.

В по-късно време научих доста исторически подробности за „Виенската къща”. Например, че в 1902 година е била закупена от  Иван Стоянов- крупен вносител на каменна сол от Румъния. В една от гостните той поставил уникална гарнитура от четири стола и маса за покер, изработени от цели блокове кристална сол.  На фасадата се виждат монограм с преплетени латински букви  IS- Иван Стоянов...
Това прочетох в кратките исторически справки, но онова, което намерих написано като „градска легенда” от Русе, толкова ме впечатли, че реших с известни съкращения да го споделя.

Автор е Върбинка Димитрова – участник в конкурса „Легендите на Русе”, чийто заключителен етап бе през януари 2014 г. В категорията „Градски легенди” тя печели първо място и награда посещение на Европейският парламент в Брюксел.

Легендата е много красиво  разказана:


………….”Та именно по тия жълти павета преди мн-о-ого години едно момче плахо пристъпвало към пристанището. Идвало от Търновско, защото чуло, че ако си силен и здрав можеш да се цаниш за хамалин и пренасяш стоки по многобройните баражи и гемии из реката.

………………..

На брега той видял едно момиче в количка с покрити крака.Досаждали му двама хлапаци. Момчето помогнало на момичето.

- Я почакай!-дочул тих, но много властен гласец да го вика. – Как се казваш? – продължило момичето.
- М-м-м...Иванчо...На Коста Теньов кожаря.
- Искаш да кажеш: Иван Стоянов, така ли?

 …………………..

- Какво правиш тук, Иване?
- Ами аз... търся си работа!
- Пъргав си и имаш добро сърце, сигурно ще успееш – рекло момичето, после кротко наредило на бабата – Дай му нещо за ядене!
    На другия ден младежа чакал отново на брега, на третия – пак. Но странното момиче не се появило. Ненадейно собственикът на малка гемия му предложил да го вземе на работа, ако е съгласен още същата нощ да тръгне на далечно пътуване – чак до следващата пролет. Не повярвал на ушите си. Съгласил се и хукнал към брега – много му се искало девойчето да е там, да може да се похвали, че заминава и да спомене, че отново ще се върне.

…………………………….

 За негово щастие момичето било там – седяло си в стола на колелца и четяло книга. Въобще не се изненадало от новината. „Зная!"- казало, подавайки му някакъв пакет и му заръчало: „Пази се!"

……………………….

 Същата нощ тръгнал на път срещу течението на Дунав.Върнал се в Русе, когато розите цъфтели, а небето било синьо и прозрачно като купол, сътворен от изкусен майстор стъклар. Слязъл от гемията и забързал към познатия бряг. Момичето пак било там – седяло си на столчето, вглъбено в книгата, все едно че не били минали десет месеца от последната им среща.
- Върнах се! – поздравил момъка отдалеч.
- И веднага дойде тук? – учудило се момичето.
- Ами аз... дрехите в пакета дето ми го даде, много ми помогнаха. Исках да ти благодаря

 

До тях безшумно се приближила бабата – черната врана, и отново отвела девойката. Не успял той да попита поне за името й, да и разкаже какво е видял по далечните земи, да и даде подаръка, купен специално за нея. Мълчаливо ги проследил с поглед и зърнал, че влизат в голяма каменна къща с висока ограда. Това, което не видял, бил белокосия мъж, който посрещнал сакатото момиче, поел го от стола и пренесъл на ръце в дома.
- Мара, - строго казал баща й – помоли ме да му намеря работа и обеща да не го виждаш повече!
- Но-о... татко!
- Ще уредя още утре пак да замине. Я се върне, я не. Няма ли да видиш най-после колко е обикновен? Искам да го забравиш! Та ти си поне с десет години по-голяма от него!
- Да, знам. И прикована завинаги на стола! Само с шест години съм по-голяма, но ти няма от какво да се безпокоиш – нищо не се е случило и няма да се случи!

 

 Младежът се завърнал отново след година, но не посмял да потърси Мара.

………………………………..


    Минали много години и Иван направил безброй пътувания по реката. Работел усърдно и припечелил доста пари, върнал се отново в Русе като твърдо решил да осъществи мечтата си – започнал да строи приказна къща досами брега. На откриването й се стекъл целият град. Поканил и Мара. Съвсем наскоро тя била напълно осиротяла. Един след друг починали и лелята и баща й, а за нея се грижела прислужница. Цяла вечер яли и пили гостите на богатата трапеза.Театрална трупа и оркестър ги забавлявали. Към полунощ подпийналият мъж накарал музиката да спре и вдигнал тост за любимия си град Русе. После тържествено обявил, че след като вече има приличен дом, ще доведе годеницата, която е от австрийско, и тогава ще покани отново гостите си на сватба. Естествено го поздравили с радостни викове и благословии. Само Мара слушала мълчаливо и тъжно. Тази новина тя знаела предварително. Нейният крайбрежен приятел я споделил с нея когато отишъл да я кани на тържеството. Била много огорчена, защото с години таяла чувствата си към него, винаги се надявала да й отвърне и не допускала, че друга ще й го отнеме. Властната и горда душа й наредила да преглътне сълзите си, да си нареди мълком: „Мога да проявя всичката си женска мъдрост!... Трябва да сторя каквото съм намислила!"

 

Гостите се разотишли чак на сутринта. Обилната вечеря и безбройните питиета замъглили главите на мнозина и нали било лято, някои преспали, където ги застигнала дрямката – по стаите, край масите или в градината. А Иван?... Когато се събудил, с учудване видял, че Мара блажено спи до рамото му и се усмихва насън. Свил недоумяващо рамене, станал и се заел да разтребва. Нямал никакъв спомен как са се озовали двамата в отделна стая. Познавал я от толкова години, винаги я обичал и почитал като по-голяма сестра, затова бил съвсем спокоен – едва ли нещо лошо се е случило. Пък и нали на следващия ден заминавал да вземе бъдещата си невеста?

 

 Младият мъж отплавал, а лятото се случило горещо и сухо. В началото на септември на пристанището избухнал невиждан пожар.

…………………………………………
Когато пламъците утихнали, всичко било почерняло – и руините, и душите, и надеждите на много хора. Градът сякаш се смалил. Иван се завърнал дни след пожара. От новата му къща не останало почти нищо. Оказало се, че всеки е спасявал първо своя дом, а неговия изгасили последен

 

След месец, когато пак се канел да отпътува, Иван открил Марa на любимото й място до брега. Седяла си неподвижно вперила очи в Дунава и... блажено се усмихвала?! Смутило го странното й държание, но примирено обяснил – дошъл е да се сбогуват. С жена си, австрийката, решили да се установят в нейния роден край. Чужденката отказала категорично да живее в този изпепелен град за да гради дом върху руини. Пък и самия той вече не искал тази къща на брега.
- На добър час, пази се! – казала Мара, а цялото й лице греело от щастие.
Съвсем объркан, младият мъж не посмял да попита на какво толкова се радва неговата приятелка. Отишъл си завинаги и никога повече не се видял и чул в Русе!


    … Но как след като къщата изгоряла, днес пак си стои на брега и не изглежда да е строена в последните години.    
    Когато сърцето обича, но не му отвръщат – намираш си начини... Открадваш си частица от любимия.

 Само едно обичащо и силно сърце, само голяма обич и последователност успяват да съградят и опазят такъв дом през вековете. И това го могат... единствено жените! Затова и хората са запазили спомена за Мара. А до самия покрив пише единствено:” I.S. - Иван Стоянов-син"- Синът на оня Иван, от когото Мара си откраднала… живо щастие.
Само заради тази легенда си струва да обичаш Русе.
Завинаги... „

 

Легенда! Било ли е… не е ли… остава да гадаем…

 

 

Пълният текст на легендата от авторката -Върбинка Димитрова, можете да намерите тук:

http://legends-ruse.weebly.com/1083107710751077108510761080/50


 

 

Страницата е създадена :