Съюз на пенсионерите 2004
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12

 

Ангел Сталев
ПОМНЯ ВОЙНАТА

АЛЬОША

Анита Коларова

ПАНТЕОН

ТРЕПТОВ ПАРК

Веселка Кюкова

ТЕ ОЩЕ ЖИВЕЯТ

ДО ГРОБА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН

Дора Медникарова

ШОСТАКОВИЧ – СЕДМА СИМФОНИЯ

СТЕНАТА

ДНЕВНИКЪТ

ГАЛЯ БРЕЗИЧКАТА*

СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

ГЕРМАНКАТА

Гинка Димитрова

БРАТУШКИТЕ

Здравка Крумова

АЛЬОША

Иван Банев

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЗАГИНАЛИТЕ

ЖЕНИ, НЕ РАЖДАЙТЕ МЪЖЕ!

РАВНОСМЕТКА НА ОТМИНАЛИЯ ВЕК

Радка Бенева

СЛЕД СРАЖЕНИЕ

КАРТИНА ОТ ВОЙНАТА

Тодорина Гърдева

ДЯДО КЪНЬО, ВОЙНАТА И АЗ

Цветан Тодоров

ДА БИЕМ, ДА БИЕМ...

ПАМЕТ

СТАЛИНГРАД, 1943

 

ДЯДО КЪНЬО, ВОЙНАТА И АЗ

 

Втората световна война и Русе

 

Когато през 1941г. хитлеристката армия тръгна на кървав поход към Съветския съюз, пътят й мина през Русе. Тежките танкове, огромните камиони, пълни с въоръжени войници и маршируващите строеви части разтресоха и оглушиха града. Немската военна мощ беше впечатляваща.

След тази „атракция” почувствахме войната осезателно. Оскъдна дажба от 250 грама „кален” и чер хляб, купонна система, празни магазини, гладен народ. Забравихме вкуса на месото, млякото и маслото, нямахме сапун, носехме обувки с дървени подметки, кърпехме старите си дрехи. Развихри се спекулата, наречена „черна борса”. Мобилизираха мъжете и ги пратиха да воюват със сръбските и гръцки партизани. Помня опелото на шест русенски войници, загинали в акция. Над запоените ковчези майки, жени и деца пищяха сърцераздирателно. Преследваха евреите. Сложиха им жълти звезди. Определиха им часове и улици, по които да минават. Те умираха от болести, глад и студ, но бе строго забранено да им се помага. Фашистката власт имаше поддръжници, но инакомислещите бяха много повече и в тия дни се раждаше отпорът, наречен антифашистка съпротива – рисков, опасен, кървав!

Граничен и стратегически град, Русе денем и нощем бе под прицела на вражеските самолети. Чуехме ли рева на фабричните сирени, бягахме в скривалищата, а след сигнала „отбой”, виждахме ужасени, нови разрушения и смърт. Често на отсрещния дунавски бряг горяха румънските петролни рафинерии. Падна бомба и в нашия квартал, разруши мандрата, три къщи и уби човек. Тогава мама, без да слуша повече протестите ми, ме отведе на село.

 

Дядо Къньо, войните и село Прелез

 

Дядо ми по майчина линия, кореняк добруджанец, се беше заселил в с. Прелез след трите пагубни за България войни: Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Участвал във всичките и макар войната да го отвращаваше, се бил с вярата, че е за доброто на Отечеството. Воювал при Чаталджа, бил ранен и едва оцелял. Димът на битката още го давел, когато Великите сили харизали Добруджа на Румъния. Но това нито го разбрал, нито го понесъл. Не заживял под чужд ярем. Разумно или не, загърбил род и имот и тръгнал с младата си жена и дете на ръце към Родината. Преминали границата под носа на румънския пост и дошли в това забутано сред букаците на Делиормана село. И останали в него.  

 

Страната била в дълбока, следвоенна криза. Глад! Болести! Нищета! Невежество! Държавата оземлила бежанските семейства с по петдесет декара горски пущинаци. Цели двайсет години дядо ми се борил с тая луда делиорманска гора, за да отвоюва от нея земя за ниви и ливади. Работил и на изполица, лишавал децата си от игри и учение, пренатоварвал ги с тежък, всепоглъщащ кърски труд, но накрая успял да стъпи здраво на своя земя, извличаше от нея най-доброто, което може да даде и осигуряваше на семейството си скромен, но сит живот. Така беше до Втората световна война, която завъртя в орбитата си и България и се усети, и преживя дори в това малко селце с безнадеждно остарял бит, населено предимно с турци, селце с ниски къщи и високи дувари, с мъже чалмалии и жени в шалвари, които гледаха света само през цепките на фереджетата си. Имаше джамия, от минарето на която ходжата призоваваше „правоверните” към смирение и молитва по няколко пъти на ден. Християнски дом нямаше, ходехме на църква в съседното село. Турците се затрудняваха с българския език, българите леко научаваха турския. Съседските отношения бяха добри, пълно зачитане на битовите и верските различия.

 

Дядо Къньо и конете – неговата любов и гордост

 

Още дете, в своето добруджанско село, дядо пасял конете, обикнал ги, научил се да ги разбира, укротява и подчинява на волята си със силна, но ласкава ръка. Веднъж апаш му откраднал кон. Той го догонил, вързал го за едно дърво и свиркайки, си взел ата. Такъв смелчага бил!

Когато дошло време да се задоми, си избрал Злата – пъргава и скромна девойка. Седнал на седянката до нея.

– Злато – й казал, – няма да те лъжа. Аз сега си нямам нищичко, всичко у нас е татьово. Но ти се вричам, вземеш ли ме, след време ще ти построя къща, твоя, ти да й правиш подредбата и да живеем в нея с ред и човещина. И още, давам ти дума да те возя в най-писаната каруца, с най-хубавите коне в селото. Скланяш ли да пратя сватове?     

Сватбата станала, но започнали войните – че първа, че втора, че трета, бягство в България и ново начало от нулата...

След двайсет и две години, Добруджа се завърна в пределите на родината. Дойде време дядо да изпълни дадената на баба ми дума. Още светеха звездите на небето, когато той впрегна двата си прекрасни коня Чакал и Коджа в каруцата, цялата изрисувана с цветя и птици. Удари още едно чесало на конете, та кожата им заблестя като бакър и викна: „Хайде, Злато! Тръгваме!” Боже, каква красота беше!  Писаната каруца пее по черния път, конете мятат гриви, синците на герданите им звънят като камбанки, камшикът на дядо плющи във въздуха: „Давай, Чакал! Хайде, Коджа! Към дома! Нашите ни чакат! Мама и тати, братя, сестри, авери...”

 

Беше 1941 г. – краят на лятото!

 

Нещо се случи

 

И тук беше война. Чрез високи наряди властта изземваше почти целия скромен добив на селските стопани. Оставеното не стигаше за храна, камо ли за посев! Електричеството беше  още непознато, нямаше радио, дори и вестници. Новините се предаваха от ухо на ухо. След повече от три години война се чу, че немците са разбити и бягат обратно, а по петите им е съветската армия.

 

На осми септември 1944г., по заник слънце, в селото влязоха съветски войници, на гърди с автомати и тежки раници на гърба. Бяха прашни, потни, уморени. Насядаха по централната улица, на метър разстояние един от друг. Гледаха строго, но и любопитно странния, шарен народ, който изпълни мегдана. Няколко бойци влязоха в кметството, но то беше безлюдно. Беше офейкал и селският стражар. Само пощенският служител, блед и разтреперан, ги гледаше със страх. Тогава учителят Богдан Вълков пристъпи напред, заговори нещо на войниците, после се обърна към събрания народ и викна усмихнат: „Ами, посрещайте, де!”

 

И се юрнаха напред хората, големите с бъкели, децата със стомни, носеха вода, поливаха им да се измият, жените им подаваха тъкани кърпи, мъжете ги тупаха по раменете, обясняваха се със жестове. Смесиха се два уж чужди езици, а така си приличаха! И пак учителят извика, че бойците ще се разквартироват по къщите, който иска гости – да се обади. „И ги нахранете добре!” – препоръча той. После преведе заповедта на командира: „Ако някой докосне момиче или жена от която и да е народност и вяра, ще бъде разстрелян тук, на площада!”  

 

И започна празникът! У нас дойдоха трима войника с командира си Толя. Бяхме сгрели вода, изкъпаха се. Седнаха около софрата. Големият петел, който пазехме за завръщането на татко, се беше превърнал в уханна селска чорба. Имаше сирене, яйца, хляб, дини, пъпеши, грозде и по чашка ракия. „Сложете хубава софра” –  бе поръчал дядо. – „Войници са, много смърт и кръв са видели, може и близки да са загубили!”

 

Не зная какво стопи напрежението, но усетихпме, че нещо хубаво се роди в сърцата ни. Смеехме се, търсехме сходни думи: мама – мамаша, син  – син, вода  – о, и у нас вода, отец  – отец,  девойка  – девочка... Запушиха от дядовия тютюн. Не легнаха в застланата стая. Въшки имали...

 

Сутринта Толя прегърна дядо през раменете:

 – Отец – каза. – Война! Заберьом твои лошади!

Улучи го направо в сърцето! Конете! Неговата гордост, най-добрите му помощници, орлите, с които лети от нива на нива! Дадоха му документ и ги изведоха от конюшната. Чакал усети чужда ръка, буйно се изправи на задните си крака и изцвили сърдито. Дядо го прегърна успокоително и го изведе на улицата. После слезе в избата и когато се появи, беше безпаметно пиян. Стигна на зиг-заг в задния двор и се строполи на топлата земя, под надвисналите гроздове на асмите. Гледахме отдалеч как раменете му подскачат. Плачеше! Остана там цялата нощ.

 

За конете повече не говорехме. Имахме по-голяма грижа, вуйчо замина на фронта, с Първа българска армия. Заминаха и други момчета и в селото настъпи тревожна тишина. Започнаха да идват тъжни съобщения: „Загина при изпълнение на воинския си дълг...” Загина и учителят Богдан Вълков. Баща му доведе у дома коня му: „Вземи го, Къньо – от очите му течаха сълзи. – Вземи го, на мен за какво ми е кон без Богдан!”...

 

...Най-после тази проклета война свърши! Падна фашистката власт. Татко и вуйчо се завърнаха. Пак се засмя моят среброкос дядо, отново ръцете го засърбяха за работа. Но стана

 

още едно чудо!

 

Чакал се върна. Да, дядо ходи да си го вземе чак в Разград. Доведе го. А Чакал сякаш беше друг. Все така огромен, той стоеше насред двора, умърлушен и неподвижен. Едното му ухо липсваше. По кожата имаше белези от изгорено. Баба го прегърна и сложи на шията му стария гердан от червени и сини синци против уроки. Заплака: „Къде е Коджата, Чакал? Защо не го доведе?”...  А Коджата стъпил на мина, разкъсала го... Дядо протегна ръка към Чакал и започна успокоително да го гали, сякаш искаше да изтрие от съзнанието му спомените за кървавото човешко безумие, наречено Втора световна война. Чакал позна ръката му и изцвили. Всички се засмяхме, защото ни прозвуча като: „Здравейте! Дойдох си у дома!”

 

Оттук-нататък щеше да дойде друго време, съвсем различно от всичко преживяно. То щеше да постави на кантар досегашния ни живот и...

 

Но за това друг път! 

 

 

 

За контакти: pension2004@abv.bg    

Страницата е създадена: