Ростропович

 

Любовницата на  Мстислав  Ростропович

 

 

С най-великият  в света виолончелист се  срещнах през 1956 г. в Америка. Мария Громова



Според мен, аз бях  третият съветски артист, появил се  там след революцията. Свирих в Ню Йорк, в една малка зала, познаваха ме малко, имаше много малко хора, затова пък всички виолончелисти на Ню Йорк дойдоха на концерта, а след това - зад кулисите.


С тях дойде един мил човек,
Джером Ворбург, банкер и голям любител на виолончелната  музика. Той ме попита: "Слава, искаш ли да погледнеш Страдивариус „Дюпор "?" Веднага  започнах  да треперя. Работата е в това, че всички велики инструменти имат имена. Обикновено това са имената на велики музиканти, на които са принадлежали. Однажды Дюпор играл в Тюильри императору Наполеону. Веднъж Дюпор свирил в Тюйлери на император Наполеон. Наполеон бил толкова доволен, че той казал на  Дюпор: "Дайте ми вашето виолончело, аз искам да се пробвам" Взел го, седнал, и веднага след това се чул един ужасен писък на Дюпор. Работата е в това , че на ботушите на Наполеон имало шпори. Но било твърде късно. Една от шпорите надраскала виолончелото. Ето  тази легендарна вещ с драскотината на  Наполеон ми  предлагаха  да погледна. През нощта не спах. Мислех за тoва виолончело. Мислех си, че тъй като  никога няма да мога да я притежавам, не трябваше и да я виждам, но изкушението е голямо, човек е слаб.


На следващата сутрин отидох на среща с нея. И ми я показаха. Помолих за разрешение да я докосна. И ми беше позволено, а жената на Ворбург направила полароидна снимка при това докосване. Докоснах мита. И донесох в Москва снимката-доказателство.


От Москва ме депортираха на 26-ти май 1974. На митницата ми взеха всичко. "Това са моите награди" - казах на митничаря, който събираше конкурсните ми медали, значката на лауреат на  Сталинска премия. "Това гражданино Ростропович - каза митничарят - не са ваши награди, а държавни". "А ето и международни награди, те не са изработени от месинг, а от злато." - "А това са  благородни метали, които вие искате да изнесете в чужбина". Оставиха ми само кучето Кузю. В Англия бедният Кузю, незабавно го хвърлиха зад решетките. Карантина. В продължение на шест месеца. А аз, останал без пукната пара, нямах друг избор, освен да го посещавам и да му нося някои неща. Спасиха го приятели.

 
Внезапно ми позвъни чичо Марк, Марк Шагал, и ми каза: "На 10 септември откривам моята мозайка в Първа американска  банка в Чикаго. Не би ли могъл да посвириш, на откриването, Бах?" Ну, я же не мог отказать дяде Марку. Е, аз не можех да откажа на чичо Марк. Взех аванс, пристигнах в Чикаго, настаних се в хотелската стая, телефонът иззвъня, вдигнах слушалката и чух женски глас: "Слава, може би не си спомниш за мен, аз съм вдовицата на Джери Ворбург. Той почина преди две години и преди смъртта си ми каза:
Предложи нашето виолончело на Ростропович. Ако той не го купи, нека да остане завинаги в нашето семейство. Аз знам, че вие  не можете да го купите, но изпълнявам последната воля на съпруга си."
Покрих се с бръчки от арогантността й и казах: ". Имате единственият шанс да изпълните перфектно волята на  вашия покоен съпруг - незабавно ми изпратете виолончелото". Вдовицата въздъхна дълбоко, "Добре, аз ще видя разписанието на самолетите и ако успея, ще ви я изпратя." И преди самото начало на концерта вратата се отвори, зад нея стоеше мъж, държащ в ръцете си Страдивари "Дюпор".


Хванах съкровището за грифа  и на огъващите ми  си крака тръгнах да свиря. В една малка зала, в близост до камината, свирих Третата сюита на  Бах, всичко плуваше пред очите ми, в ръцете ми пееше моята виолончела...Моята  , защото имах един приятел, Паул Сахер от  Швейцария. Отидох да го видя на следващия ден и му казах: "Можеш ли да направиш живота ми щастлив?" Попита: "Колко?" .

И веднага написа чек. Покупката беше оформена за един долар. Така е прието, когато се продава вещ, която няма цена. И даже тези пари, които аз заплатих са нищо, този инструмент – достояние на човечеството. А аз свиря на него. ... От известно време насам не мога да разбера, кое с нея ни разделя.

 

Ростропович

Имам един портрет направен от забележителния художник Гликман, той живее в Германия, сега той е над осемдесетте. На портрета виолончелото изглежда като червено петно върху корема ми, като скрита коремна ципа- перитонеума. А в действителност, аз го чувствам сега, както певицата чувства своите гласни струни. Нямам затруднение, при възпроизвеждане на звуците. Тя престана да е инструмент. "

 Из интервюто с  Мстислав Ростропович ("Огоньок", № 34, от 20 август, 1996):


- Имате два великолепни инструмента - Страдивариус и Сториони. На кой от тях предпочитате да свирите?

- Сториони  това е  жената, с която аз съм повече от 30 години, Взех я в Москва и не съм се разделял. А за  любовница считам знаменития си инструмент Страдивариус.

Той бил поръчан около 1709 г. от някой си  лекар от Лион, който искал да има най-добрия инструмент в света. Майсторът отговорил: "Аз не гарантирам, но ще се опитам - имам забележително дърво." Когато лекарят дошъл през 1711 г., Страдивариус му казал, че е готова, и изрекъл  потресаваща сума. Клиентът, посвирил на музикалния инструмент и заплатил два пъти повече ... По-късно на аукцион това чело било продадено на търг за 30 000 златни франка, попаднало в ръцете на виолончелиста и композитора  Дюпор.


- В Петербург вие дойдохте с вярната си жена или с издрасканата любовница?


- С жена си. Знаеш ли, любовница трябва да е по-красива от жената, ако това е възможно. В живота, аз нямам любовница: не мога да намеря по-красива жена от Вишневска. A виолончелото Страдивариус - Дюпор, трябва да призная, е по-красиво от жена ми ....


P.S.

Мстислав Ростропович e роден на   27 март 1927 година в Баку (СССР) в семейството на музиканти. Още на 12-годишна възраст изнася първия си концерт със симфоничен оркестър. Завършва Московската консерватория през 1946 г., а през 1959 г. става там професор. Често свири заедно с пианистите Святослав Рихтер и Емил Гилелс и цигуларите Давид Ойстрах и Леонид Коган. През  1955 година Ростропович  се оженил за Галина Вишневская, водещ  сопран в Болшой театър в Москва. Получава Сталинска и Ленинска награда. В края на 60-те години обаче съветските власти започват гонения срещу него и съпругата му, защото са приютили в дачата си писателя дисидент Александър Солженицин. През 1974 г. Ростропович и Вишневская емигрират в САЩ. Четири години по-късно правителството на СССР ги лишава от съветско гражданство.

C Галина Вишневская, 1965

По време на престоя си на Запад Ростропович се прочува с интерпретациите си на концертите за виолончело и оркестър на Дворжак и Хайдн. Дълги години ръководи Националния симфоничен оркестър на САЩ във Вашингтон и е президент на международния фестивал в Евиан. Получава множество престижни отличия, става посланик на добра воля на ЮНЕСКО, името му е записано сред тези на 40-те "безсмъртни" - почетните членове на Френската академия. Британският вестник „Таймс“ го нарича "най-великият жив музикант".

През 1989 г., когато пада Берлинската стена, Ростропович отива там и свири пред отломките ѝ сюити на Бах. Година по-късно той се завръща триумфално в родината си, след като му връщат руското гражданство. През 1993 г. Ростропович дава концерт на Червения площад, посетен от десетки хиляди руснаци. В края на живота си той се отдава на благотворителност в полза на детското здравеопазване в Русия.

Починал на 27 април 2007 в Москва на 80 години.

 

Материалът е предложен от Петко Петков, председател на Общинския съвет на СП 2004 - Русе

Михаил Кръстев