Съюз на пенсионерите 2004
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12

 

Ангел Сталев
ПОМНЯ ВОЙНАТА

АЛЬОША

Анита Коларова

ПАНТЕОН

ТРЕПТОВ ПАРК

Веселка Кюкова

ТЕ ОЩЕ ЖИВЕЯТ

ДО ГРОБА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН

Дора Медникарова

ШОСТАКОВИЧ – СЕДМА СИМФОНИЯ

СТЕНАТА

ДНЕВНИКЪТ

ГАЛЯ БРЕЗИЧКАТА*

СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

ГЕРМАНКАТА

Гинка Димитрова

БРАТУШКИТЕ

Здравка Крумова

АЛЬОША

Иван Банев

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЗАГИНАЛИТЕ

ЖЕНИ, НЕ РАЖДАЙТЕ МЪЖЕ!

РАВНОСМЕТКА НА ОТМИНАЛИЯ ВЕК

Радка Бенева

СЛЕД СРАЖЕНИЕ

КАРТИНА ОТ ВОЙНАТА

Тодорина Гърдева

ДЯДО КЪНЬО, ВОЙНАТА И АЗ

Цветан Тодоров

ДА БИЕМ, ДА БИЕМ...

ПАМЕТ

СТАЛИНГРАД, 1943

 

БРАТУШКИТЕ   

 

“Братушка” – странна дума, еднакво разбираема за българи и за руснаци. Никой не знае как се е появила тя, но всеки признава, че има дълбоки корени в народната душа. Тази дума е слънчева и затрогваща като любовта, неуловима като времето, вечна като орната земя и коравата десница на селянина.

Караманово, село мое свидно! Забележителни са жителите ти,  скромни, работливи, пестеливи, умни, паметливи.

Асен Найденов, наследникът на големия род Найденовци, е сред тях. В един от многото ни разговори около историята на селото той разбра, че съм завършила бившата Руска гимназия в Русе. Запя руска песен, предвоенната “Три танкиста”. Изпя първия куплет и припева. Грамотен, начетен, той никога не беше учил руски език, не беше работил и в града. Откъде ли я знаеше? Тогава ми заразказва: било в първите дни на септември 1944 г. През селото минават части от Съветската армия.

“Братушките! Братушките!”

Ден преди това,  глашатаят обиколил махалите и с барабана приканил съселяните си да излязат и приветстват гостите.

Братята-освободители – в тежкото тегло на селянина просветнали нови надежди.

Първи преминали елитните части, дошли откъм Свищов. Бързали и даже не поспрели да си отдъхнат, да похапнат от току-що изпечените  карамановски пити.

Селяните обаче успели не само китки и увитите в нови месали хлябове да им подадат, но и ръцете им да докоснат с преклонение и обич. Свидно им било за момчетата от танковете, които им  се усмихвали, нищо, че изглеждали капнали от умора и безсъние, потънали в прах и с почернели лица.

След няколко дни се задал обоз. Десет-дванадесет каруци, един офицер и двадесетина- трийсетина войника. Не били само руснаци, имало и от тези с дръпнатите очи. Установили се в района на Горната чешма. Искали да са близо до водата –  дрехите си да изперат и изварят, с чиста изворна вода чая си да  направят.

Местните младежи се престрашили, сближили се с тях, носели им храна. Разглеждали с интерес походната им кухня. Застоявали се около каруците им,  изработени  от твърде много метал, с метални шини, но вече изпочупени. А конете им от някаква странна едра порода, дотогава невиждана в селото, но измършавели, останали без подкови, негодни за далечния път, който им предстоял.

Решили младите караманчани да помогнат на новите си приятели. Тръгнали с тях  да обикалят махалите на селото, да търсят здрави коне и  каруци. Руснаците пари нямали, за да платят, но в замяна оставяли своите коне и каруци. Асен Найденов сподели, че някъде докъм 90-те години на миналия век,  из свищовските села все още можели да се видят коне, родени от българската и руската породи.  Отплащали се братушките и с концерти и веселие. Всяка вечер разтягали гармошките (акордеоните) и пеели – от сърце и душа, както само те умеят. Най-често звучала “Три танкиста”. От тези топли есенни и задушевни вечери запомнил тази песен и Асен Найденов.

Връщам се в детските си спомени от 60-те години на миналия век. По обед на моста пред нашата къща седи баба Атанаска рускинята. Пристигнала е в Караманово със съпруга си български градинар и двете им деца през 1937 година от бившия СССР. От високоговорителя се носят руски песни. Пеят Марк Бернес и Владимир Трошин. Тя слуша “С чего начинается родина”, “Хотят ли русские войны”, “Журавли”, “Я люблю тебя, жизнь” и плаче. Плаче и  разказва на нас, скупчилите се около нея деца, за тримата си братя руснаци. И тримата оставили костите си по бойните полета на Втората световна война. Тя – тяхната по-голяма сестра, не е могла  за изпроводяк да ги прегърне, писъмца да им изпрати, цветенце на гробовете им да остави, не ги знаеше под кое камъче на Европа спят войничетата... Утеха й беше мисълта, че достойно са защитили честта на Родината си, отдали са младия си живот за едно мирно бъдеще.

Ние, дечурлигата, недоизслушвайки я, се мъчим да я разсеем.  Показваме й новополучените писма от непознати другарчета от Москва и Ленинград. Молим я да ни преведе какво ни пишат нашите връстници.

А тя печално гали пощенските пликове, картичките – изгледи  с “Василий Блажени”, “Кремъл”, “Цар Пушка” и “Цар Камбана”, а от очите й капят ли капят горещите сълзи на загадъчната руска душа.

Мое свидно родно село! С годините все по-често се връщам при теб. Сега, когато светът се възправя, за да отбележи повече от шестдесетте десетилетия, които ни делят от края на Втората световна война, баба Атанаска – рускинята е пред очите ми. Висока, кокалеста, винаги в черно, с мъката си по тримата загинали братя.

Какво направихме от живота си през десетилетията, подарени ни от воювалите, прежалили любов и младост, въжделения и надежди, майка, родно огнище и мила Родина? Почетохме ли и почитаме ли паметта им? Напоследък все повече и по-трудни въпроси търсят своя отговор. А слънцето – безразлично към тегоби и житейски умувания, все тъй изгрява и залязва. И ни учи на доброта, мъдрост и търпение, за да изграждаме света, който изгражда нас. И като всяко поколение на тази Земя, и ние си повтаряме: “Никога повече война!” И галим главичките на деца и внуци, а в очите напира влага. Толкова много спомени!...                                                                        

 

 

За контакти: pension2004@abv.bg    

Страницата е създадена: