Съюз на пенсионерите 2004
Начало Начало    Контакти Контакти
 

Чаша мляко

 

ЧАША МЛЯКО

 

Това е една от историите, които може би вече сте срещали някъде във виртуалното пространство. Или някой ви я изпратил по е-мейл. Но въпреки това – не е поредната “градска легенда”.
Краткото ми проучване показа, че всъщност историята е истинска. Макар и доста поукрасена…
Доктор Науърд Кели наистина е съществувал. Не само, че е бил реална историческа личност, но той е и един от четиримата основатели на една от най-добрите болници в света – Джон Хопкинс.
За разлика от момчето от историята обаче, доктор Кели произлиза от заможно семейство и никога не му се е налагало да се препитава с продажби от врата на врата. Нито пък е бил толкова отчаян…
В действителност, един ден младия Кели просто се е разхождал из поляните на Пенсилвания и ожаднял. Почукал на вратата на първата къща в полето и помолил за чаша вода. Вместо това – получил чаша мляко.
Какво се случило по-нататък – ще разберете от самата приказка. Както повечето притчи, и тук има доста украса и всеки, който е преразказвал историята е добавил по нещичко от себе си…
… но най-важното е, че истинската ценност на този разказ не се е променила.
Поуката е една и съща. Дано да успеете да я откриете!

Валеше силен есенен дъжд. Големите тежки капки падаха на мокрия мост, барабаняха в огромните сиви локви, удряха по започналите да падат пожълтели листа на дърветата.
Даже тези, свикнали с лошото време, големи кленове, сякаш потреперваха и със завист поглеждаха в уютно светещите прозорци на съседните къщи. Можеше да бъдат разбрани. На улицата беше пусто. Само около една къща от клетката си унило поглеждаше, целият мокър, един санбернар. Кучето се взираше в пътя, очаквайки стопаните си от работа. То знаеше, че тогава ще го пуснат в къщата и ще го нахранят вкусно.
Най-после, кучето видя приближаващата към къщата кола и радостно замаха с опашка, силно залая. От колата излезе млад мъж, пусна кучето от клетката и те забързаха към къщата. Вратата зад тях се затвори...

Четиринадесетгодишното момче Кевин Кели с мъка гледаше след тях. С измръзнали  ръце Кевин вдигна тежката чанта и продължи нататък по мократа унила улица.
Вече много месеци момчето всеки ден ходеше от къща на къща, от врата на врата, предлагайки различни стоки, за да заплати някак обучението си в училище. Ето, и в този ден, независимо от лошото време, той се върна от училище, взе огромната чанта и започна нелекия си труд.

Днес той вече обиколи няколко улици, умори се и се намокри много. Не стига това, ами беше и много гладен. Но не можеше да се върне вкъщи. Заради лошото време хората не искаха да купуват нищо и почти веднага затваряха вратата пред него, не искаха да стоят на студения праг. Затова той не продаде почти нищо този ден.
Кевин реши да обиколи още няколко къщи, последните на тази улица. Стараеше се да не мисли за глада, но не се получаваше. "А ако почукам в някоя къща и поискам храна?" - помисли си той. Нищо друго не му оставаше - силите му бяха на привършване.

Той дълго не можеше да събере смелост за това - срамуваше се да проси, той беше свикнал да изкарва парите си сам. Накрая се реши, приближи се до най-близката къща и почука на вратата. След няколко секунди тя се отвори и на прага застана красиво младо момиче. От изненада Кевин силно се смути и се изчерви. Беше го срам да каже молбата си на такова момиче. След неловко мълчание, той произнесе:
- Ще се намери ли чаша вода за мен?
- Разбира се, - отговори момичето и се скри зад голямата дъбова врата.
След минута тя се появи на прага с голяма чаша топло мляко.
Кевин пиеше бавно, наслаждавайки се на всяка глътка. Стараеше са да не показва глада си. Когато чашата се изпразни, той се постара да си придаде достоен вид и попита:
- Колко ви дължа?
- Нищо не ми дължите, - отговори момичето, - мама ни е научила да не вземаме пари за доброта.
- Тогава ви благодаря от все сърце, - каза Кевин на сбогуване.

Когато Кевин напусна дома, той се почувства много по-добре. Вървеше по улицата и не забелязваше нито силния дъжд, нито огромните сиви локви.

Минаха години. Момичето, сега вече млада жена, заболя сериозно. Местните лекари не можеха да поставят диагноза, а още по-малко да назначат лечение. Състоянието й беше критично. Отчаяли се да направят каквото и да било, те я изпратиха в големия град и се свързаха със специалисти, за да изучат рядката и болест.
Доктор Кевин Кели беше в числото на поканените лекари за този консилиум. Когато чу от кой град са докарали болната, странна светлина изпълни очите му. Освобождавайки се от задълженията си колкото може по-скоро, той забърза към болничната стая, където лежеше младата жена.
Позна я веднага. Връщайки се към кабинета си, той реши да направи всичко, за да спаси живота й.
Така започна битката, продължила дни и нощи. Доктор Кели практически не си отиваше у дома, цялото си време прекарваше в клиниката. Имаше мигове, когато му се струваше, че е загубил битката, но доктор Кели не се предаваше. Най-новите изследвания и най-новите препарати, докарани от други клиники и изследователски институти, свършиха своето дело. Смъртта беше победена. Диагнозата "неизлечимо болна" беше заменена с "напълно здрава". Младата жена беше оздравяла и беше готова за изписване.

Доктор Кели седеше в кабинета си и гледаше през прозореца малкото дворче на своята болница. Беше пролет и дворчето беше разцъфнало. Ябълките цъфтяха, а старателно подстриганите храсти току що бяха се раззеленили с онази свежа зеленина, която може да се види само през април. Настроението на доктора беше прекрасно.
Победата над болестта на младата жена не беше първата му победа, но именно тя му достави повече радост от всички предишни. Доктор Кели се чувстваше истински победител. Струваше му се, че няма човек, който да обича работата си повече от него.

Доктор Кевин Кели вдигна телефона и набра номера на своя мениджър.
- Мистър Браун, моля да ми донесете за подпис сметката на моята пациентка от четвърта стая. Днес я изписваме.
След две минути донесоха сметката. Доктор Кели я погледна, написа нещо в ъгъла, подписа се и каза да занесат сметката в стаята.

Младата жена седеше на леглото си. Вещите и вече бяха събрани и бяха до вратата. Беше облечена и готова да пътува към къщи, в родния си град. Тя забележимо занервничи, когато и връчиха запечатания плик. Беше ясно, че застраховката и отдавна е свършила, а сумата, която дължеше на тази клиника, трябваше да изплаща през половината си живот.

Младата жена дълго седя, гледайки плика и не се решаваше да го отвори. Накрая, събрала цялата си смелост, тя го разпечата.
Когато видя сумата, която беше написана в сметката, младата жена заплака. Тази сума беше много по-голяма от това, което тя очакваше да види. Сълзите премрежваха очите и толкова, че тя не можа дори да разчете името на лекувалия я лекар.

Когато успя някак си да се съвземе и успокои малко, младата жена погледна още веднъж листчето. Едва сега тя видя някакъв наклонен надпис, в ъгълчето на сметката. Тя изтри сълзите си и прочете: "
Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.!"

Сълзи рукнаха като град от очите й. Но това вече бяха сълзи от щастие. Тя си спомни подгизналото момче, стоящо на прага на дома и.
Това беше най-щастливият ден в живота й.

 

 

 

Страницата е създадена :